Болестите не са врагове, а посланици – Ян ван Хелсинг

Болестите не са врагове, а посланици – Ян ван Хелсинг
Не е нужно да се борим с болестта, тя иска да разберем посланието й и да променим мисленето и действията си.

 Внимавай за мислите си, защото те ще станат думи,
 Внимавай за думите си, защото те ще станат действия,
 Внимавай за действията си, защото те ще станат навици,
 Внимавай за навиците си, защото те ще станат твой характер,
 Внимавай за характера си, защото той ще стане твоя съдба.
От тази гледна точка накратко ще разгледаме и въпроса за болестите, защото и те не падат от небето, а ни питат…
Кой е виновен за болестта ми?
Болестите наистина не падат от небето и не са никакви „божии наказания“. Със сигурност има вируси и вредители, които биха могли да предизвикат безредици в тялото ни, но само при наличие на подходяща почва: т.е., ако имунната система е отслабнала или е налице благоприятна духовна почва. Бог никога не наказва. Всичко, което ни се случва, е следствие от предишни действия. „Каквото горе, такова и долу“: тялото би трябвало да е отражение на душата. Ако сме в душевна дисхармония, и тялото е в дисхармония. Ако изпитваме яд, и то започва да се „ядосва“ и го показва с различни болести.
Те не могат да бъдат победени с външни средства, защото са наши приятели, които искат да насочат вниманието ни към нещо конкретно. Тук отново виждаме в действие Принципа на засмукването: колкото повече се страхуваме от дадена болест, толкова по-често се разболяваме от нея. Колкото повече се борим с някоя болест, толкова повече се засилва тя. Колкото повече искаме да я премахнем, толкова по-дълго остава при нас. Ако разберем нейните душевни послания, тя си отива от само себе си, защото не е дошла да вреди, а така да се каже – по „приятелска линия“ – и като добър приятел иска да ни каже, че трябва да се променим, че душата ни е спряла развитието си. Следователно болестите не са врагове, а посланици. Всъщност не съществуват „болести“, а само болни хора!
Нека си представим следното: един алкохолик е близо до края си. Ясно е, че черният му дроб се разпада, но той още не го знае. „На тази възраст вече всичко вече се клати, та аз ли няма да се клатушкам пиян-залян.“ Той прави подобни изказвания, за да не признае, че вече е станал зависим от алкохола и че това е най-лесният начин да съсипе тялото си, както е опорочил своя разум. Той има своите готови отговори, но все пак тайно в себе си знае как стоят нещата. Не приема помощ и не е готов да вземе решение. Единствената възможност е да му се трансплантира нов черен дроб (търговията с органи междувременно е доста печеливш бизнес) или да приема нов фармакологичен супер-препарат, който бързо може да възстанови чернодробните клетки. След като черният му дроб отново заработи нормално, той ще продължи да пие, а неговият ангел-хранител ще си скубе къдравите коси… Посланията, които успя да предаде чрез съвестта му или коментарите на неговите приятели и познати… не помогнаха. Той не желае да слуша нито вътрешния си глас, нито гласовете отвън и това е идеалният начин да пропусне целта на живота си. Всъщност, остава още едно нещо: здрав бой. Много е вероятно черният му дроб напълно да откаже и той да започне да се превива от болка… Жена му и без това вече се е изнесла, след което той все по-често бърка думите и не успява да контролира агресията си; ето че е сам в болницата, защото приятелите му „по чашка“ никога не са му били приятели – нещо, което впоследствие болезнено се налага да разбере. Е, сега вече има необходимото време да помисли. Възможно е да осъзнае, че причината за прекомерния алкохол са страховете му. Едва когато го разбере, той наистина ще се излекува.
Добра или лоша е болестта? Иска ли повреденият черен дроб да прати някакво съобщение на притежателя си, или той трябва да го замени с нов, може би отглеждан изкуствено? Възможно ли е лечение без промяна в мисленето?
Зад всяка болест се крие скрито послание на душата ни, независимо дали става дума за безобидна хрема или рак. Не е нужно да се борим с болестта, тя иска да разберем посланието й и да променим мисленето и действията си – така ще изпълним задачата и симптомът ще изчезне.
Какво имам предвид, когато казвам скрити послания на душата? Ето няколко примера:
• Очите са сетивен орган, с който виждаме света; с тях въз-приемаме част от света. Ако имаме някакви функционални смущения, би трябвало да се запитаме какво не искаме да видим – какво не искаме да видим по начина, по който то съществува. Или кое точно ни изнервя, че не можем повече да го гледаме? Поговорката „Любовта е сляпа“ и изразът за розовите очила показват същото. Ние не виждаме нещата ясно, очертано, не така, както всъщност съществуват, погледът е замъглен, а очилата са патерици, за да се прескочи собственият ограничен светоглед, който иска да се изплъзне от реалността. Нека зададем смисления въпрос има ли нещо, което човекът със засегнато зрение не желае да види? Дали някой не е късоглед, защото му липсва прозорливост? Дали не използва често изрази от сорта „вече не искам да го виждам“? Дали не се е програмирал сам по този начин и просто казва на глас истината – че живее в скалъпена представа, изопачава реалността и не иска да я разгледа и види?
• Какво ни казват ушите? И тук изразите са показател ни: повече не мога да слушам, слушам с едно ухо, седнал съм на ушите си, по-слушам и по-слушание и т. н. Тези изрази ясно показват къде е проблемът на хората със засегнат слух: те не искат да чуват, капсулират се, не издържат на критика, не искат да по-слушат. Те просто не-чуват това, което не искат да чуят, което не им пасва. Подобни хора се отличават често с подчертано твърдоглавие и духовна обездвиженост. Естествено, лошото чуване би могло да означава и реакция на прекалено многото шум днес.
• Главоболието очевидно показва, че някой си блъска главата за нещо. Той не може да запази разума си спокоен. Някои действат безразсъдно или не могат да се наложат като лич ности. На други им завъртат главите. Едни са много дебелоглави, а други – не могат да проумеят. Това показва, че хората с главоболие често са честолюбиви и се опитват да минат с глава през стената. Не е изключено честолюбието, властолюбието и волята на засегнатия да се „качат в главата“ му. Този, който прекалено работи с главата си или много разсъждава за смисъла, нарушава равновесието сърце/разум. Той е твърде претоварен. Втълпил си е нещо и го преследва едностранчиво. Главоболието показва, че в мисленето на засегнатия има нещо фалшиво, когато си блъска главата над абсолютно маловажни неща, иска да се подсигури от всички страни, премисля и все премисля, докато му бръмне главата.
• Ето и някои други изрази, които казват повече за органите ни: когато съм под напрежение, ми се ходи по нужда; бълвам жлъч и отрова (т.е. трябва да се научим да владеем агресията си); студеното сърце или безсърдечието също оказва влияние върху жлъчката. Тук повдигнатите въпроси се отнасят до това дали винаги слушаме сърцето си и какво място имат чувствата в живота ни. Едва ли има човек, който не знае, че когато някой ни ходи по нервите, действително страда нервната система.
Хората с кожни болести трябва да се запитат какво става под кожата им или къде ги „сърби“; настиналият му е дошло до гуша* или не чува нищо от прекалено много работа; хората със стомашните проблеми ги е ударило нещо в стомаха – дали любовта им не минава през него? А може би някой е кисел или нещо го яде? Изразът, че човек има неспокоен стомах или е напълнил гащите от страх, показва, че червата са свързани със страховете. Паричните проблеми също имат отражение в червата.
Подлизуркото, който раболепничи пред другите, става безгръбначен, за да напредва в живота. Той се страхува да развие собствения си живот и личност и да се наложи. И т. н. в този дух.
Душата предава съобщенията и сигналите си чрез „болести“, а животът го прави чрез нещастни случаи. Те принципно крият генерално послание към нас, т.е. в случаите, когато (както сме свикнали да казваме) сбъркаме пътя, попаднем във водовъртеж, загубим равновесие, излезем от релси, ходим върху тънък лед, спъваме се или сме в дупка. Счупванията прекъсват настоящото ни дело и ни пречат да продължим нататък. Болестта винаги ни прави по-честни и вади на бял свят това, което често се опитваме да избегнем.

От „Не пипай тази книга”, Ян ван Хелсинг

You may also like...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *