Типичният болен от рак в много отношения служи за пример. Той е добър, тих, търпелив и симпатичен, защото не е егоист – РЮДИГЕР ДАЛКЕ

Типичният болен от рак в много отношения служи за пример. Той е добър, тих, търпелив и симпатичен, защото не е егоист – РЮДИГЕР ДАЛКЕ
За рака, като за потъналата в сянка любов – от немския лекар и психотерапевт Рюдигер Далке и книгата му „Болестта като език на душата”
Ракът като карикатура на нашата действителност
Ракът ни изправя очи с една тема, която е дълбоко потънала в сянка в сравнение с болката и дори със смъртта. Няма друго заболяване, при което толкова ясно да изпъква взаимната зависимост между тяло, душа, дух и общество. Дали изхождаме от нивото на клетката, от личностната структура или от социалната ситуация – навсякъде се сблъскваме с аналогични образци, които познаваме твърде добре, които ни шокират и от които не можем да се освободим, защото са ни присъщи от край време.
Способността за отговор на житейските предизвикателства – именно това свойство липсва при потенциалните пациенти с ракови заболявания. Понеже почти не умеят да се разграничават от останалите и трудно им отказват, те лесно се натоварват със задължения. От друга страна обаче, те приемат тези задължения с удоволствие, за да придадат външен смисъл на живота си поради недостиг на вътрешен. По този начин постиженията и успехите им се превръщат в удобно було, зад което избуява чувството за безсмисленост и депресия.
При раковите заболявания зад външните успехи нерядко са скрити депресии. В подобни случаи маската толкова високо се оценява от обществото, че изобщо не може и да се помисли за някакво заболяване. Типичният болен от рак в много отношения служи за пример. Той е добър, неагресивен, тих и търпелив, уравновесен и симпатичен, защото не е егоист. Затова пък е безкористен и готов да се притече на помощ, освен това е точен и подреден – изобщо не липсва нито един от обществените идеали, поради което тясната му връзка именно с това заболяване изобщо не е учудваща. На раковото заболяване не може да му се отрече безпрепятственото и впечатляващо развитие. Няма друга болест, която толкова бързо може да подчини един организъм, за го пригоди към своите представи и същевременно толкова упорито да се съпротивлява срещу прилаганите защитни и терапевтични мерки.
Не е чудно, че толкова се ужасяваме от рака – защото никое друго заболяване не е толкова подходящо за собствено огледало. Ракът въплъщава превръщането на уважавания идеал на подчинението в негов противоположен полюс – принципа на тоталния егоизъм. Както всяка собствена карикатура, и телесната се приема от всеки с недоволство. Винаги, когато съдбата сполети някоя карикатура, причината за това не е в погрешността на карикатурата, а в нейната точност и известно преувеличение.
Засегнатият най-често трябва да се раздвижи, да израсте, да се преобрази и да се развива. Към това принадлежи и да се научи да казва „НЕ!”, да усети егоистичната си воля, да заживее и се разбунтува срещу застиналите правила – да разкъса и напусне прекалено тясната структура, за игнорира бариерите и да изживява всичко, което иначе е изтласкано в сянка като раково заболяване. Вместо мутации на клетъчно ниво, могат да настъпят промени в душевната, духовната и социалната област. Вместо да напусне рода, засегнатият просто може „да му отпусне края”. Става дума за опознаване на собственото Его – именно когато то не е най-добрият съвременник и не му печели особено уважение сред околните. Вместо за израждане, става дума за откриване на собствен ред. Вместо отделяне се търси свобода и лична отговорност.
Ако за пациента е важно да открие собственото си Его, също толкова важно е да успее по-късно да го надрасне. В началото вероятно е било много по-важно да се противопоставиш на сковаващите правила в трудовия или обществения живот и да разбереш, че собственият ти шеф не е Господ. Но когато Егото е вече напълно развито и изцяло притежава оспорваната власт, вече е важно да забележим, че както развитието, така и потискането му водят до еднаква катастрофа. След като е взривен по-ниският порядък на дребните правила, е време да открием висшия порядък и да се съобразим с него. „Да бъде Твойта воля!” – се казва в Отче наш, което вече има предвид висшестоящия, партньора или собственото Аз, а именно Бог – или както и да се нарича единството.
Единството в еднаква степен съдържа индивидуалността и по-висшия ред. То се намира както в собственото си средище, така във всяка клетка и във всеки човек – и при все това е само едно. Няма нито мой, нито твоя Аз – има само Азът.
Става дума всеки сам да открие в себе си единството и безсмъртието на душата – обстоятелството, че цялото се съдържа във всеки и всеки е част от цялото. Но именно това е крайната точка, или всъщност центърът – достъпен единствено за любовта. Това е също символизирано от раковото заболяване. Ракът, както впрочем и любовта, прескача всички препятствия, както и любовта, той не се спира пред нищо, разпростира се върху всичко и прониква навсякъде в живота. Както и любовта, той се стреми към безсмъртие – и също като нея не се страхува от смъртта. По този начин ракът представлява потъналата в сянка любов.

От книгата: „Болестта като език на душата”, Рюдигер Далке

You may also like...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *